134 години от
рождението на Йордан Йовков
През
80-те години на миналия век с Ивайло Петров често сме приказвали за Йордан
Йовков. Питал съм го познава ли цялото му творчество или ако е изчел всичките
му съчинения, кое му харесва най-много и цени най-високо. Питал съм го какво ли
не за нашия класик и все по различни поводи. Отговарял е кога с едно-две
изречения, кога по-надълго, кога като човек, комуто е ясен писателският занаят,
на който се е посветил и той самият. Ивайло е общителен човек, но не е хлевоуст
събеседник. Винаги си мери приказката, а мисленето му е афористично. „Йовков ми
е близък като съселянин, всеки път, когато го чета, имам чувството, че един
стар и мъдър човек от Добруджанския край седи до мене и ми говори за
преживяванията си – казва Ивайло Петров. – Чета Йовков и усещам, че има един
любим художествен похват – да контрастира, да довежда героите си до катарзис, в
стила на християнската изповед. Тоест, читателят ги разбира, съчувствува им,
когато осъзнават греха си.”
В
разговорите ни е ставало дума и за това – какво е въздействието на Йовков върху
нас, какво ни внушава, как ни влияе той. Според Ивайло Петров Йордан Йовков ни
казва да откриваме злото първо в себе си, тъй като личното зло е извор на
обществените лошавини. В същото време мнозина от героите му губят сили в
необуздани и гибелни страсти, но те не отблъскват читателя. Той ги приема
такива, каквито са, и е склонен да им прощава. Така е защото Йовков облъчва
тези герои с благородство и ги тласка сами да осъзнаят сами да осъзнаят
греховете си. Като пример Ивайло Петров посочва Индже и Иван Белин. У тях и у
много други герои срещу силата на злото се възправя достойнството и добротата
на човека, с една дума – човеколюбието.
Ивайло
Петров с досада говори как между 1944 и 1956 г. наши литературни критици и историци
обявяват Йовков за буржоазен, антисоциален писател. Според него, Йовков е, тъй
да се рече, буржоазен естет-педант, болезнено взискателен най-напред към себе
си. Той е върл противник на словоблудството и ни завеща своята преданост и обич
към словото. Да се твърди пък, че е антисоциален писател означава да се отрича,
че е хуманист и живее с въжделенията на народа. Той в никакъв случай не стои
над социалния живот на героите си. Тъкмо затова от него знаем толкова много за
храбростта и подвига на българския войник, за неговите Серафимовци и самотници,
за хората, обречени на невежество и социална нищета.
Неведнъж
сме приказвали с Ивайло Петров за женския чар, за героините на Йовков, за
магията, с която привличат околните и на първо място мъжете. Спираме се
предимно на образа на Сарандовица от „Вечери в Антимовския хан”. „Май няма друга творба в нашата литература с
атмосферата на една толкова свенлива и скрита еротика – мисли моят събеседник.
– Виждаме как всички се влюбват в кръчмарката, ставаме свидетели на душевните
им терзания, но никой не смее да изрази чувствата си. Женският чар стъписва
мъжете, прави ги деликатни и етични, чужди на цинизма и арогантността.” Всяко докосване до Сарандовица води до
трагични последици, казва Ивайло Петров. Едни ще поругаят семейната си чест,
други ще се мятат в душевни страдания през целия си живот, а някои ще изпаднат
в разруха и гибел.
С
Ивайло Петров сме стигали и до въпроса примирен ли е със злото Йовков като
писател, безропотно ли стои срещу него. Изпраща ли ни послания как да живеем,
как да се борим със злото? Няма обяснение, няма и точен отговор. Героите на
Йовков не се вторачват в бъдещето, а се държат като хора, всеки по свой начин,
в настоящето. В него е живота им, надеждата им. В него намират те нравствени
сили да го осмислят и да се справят със злото.
Какъв
е моят извод след тези разговори? Какъв паралел мога да направя? Йовков възпява
човека и труда в стара и нова Добруджа и разкрива тяхната нравствена
зависимост. Ивайло Петров е сроден с тая земя, с нейния дъх и плодородието й,
но изстрадва мъчително отчуждението на селянина от нея. Според него угасва една
извечна обич и една епоха. Йовковият Вълкадин реди трудните си въпроси към
Бога:”Защо, Господи, защо?” Ивайло Петров и неговите герои страдат от
тоталитарния догматизъм и насилие, смачкали изконните човешки добродетели.
Йовков тъгува, че се топят патриархалните нрави и святото триединство – човек,
труд и природа. Ивайло Петров негодува и едновременно се бунтува срещу тъжното
и смазващо явление – миграцията, осиротяването на земята, замирането на живота в
селата, където е цъфтяла примитивна, но и свята българска култура.
Драгни Драгнев