Здравко Тошев е живописец с афинитет и
пориви предимно към пейзажа, към
разноликостта в този жанр. Виждал съм
негови картини в редица изложби. Той не е авангардистки художник. Движи се уверено
и спокойно в лоното на реализма и традицията на българското изобразително
изкуство. Тъкмо с тоя урок вероятно влияе благотворно върху развитието на Григор
Григоров. Тъй може би му дава кураж и
надежда, че е готов да продължи да се учи като студент в Художествената
академия…
Пейзажите на Здравко Тошев в тази
взаимна изложба са изблик на погледа и душата му към равнината, морето и
крайбрежието. Струва ми се, че виждам родство с по-стари добрички художници,
като Тодор Балев, Авгел Иванов и още неколцина, например. Но тук Тошев само
напомня за близостта си с тях, без да му влияят и да ги повтаря в изображенията
си. Неговите картини „Добруджанско лято”, „Усещане за дъжд”, „Добруджанско
поле” и „Добруджански терени” стоят в други измерения и висоти. Той не топи четката си
в пищна палитра, за да напълни платната
със светлина и топлина. Не посяга към ярката тоналност. Не е замаян от разкоша
на цветовете в небесната дъга. Не го
мами шаренията в градините на пролетта и лятото. Той използва по-често студената
гама на цветовете. Като че ли слънцето се крие зад облаците и търси пролуки, за
да слезе и проходи на земята. Гласовете на природата са приглушени в сянка,
затишие и покой… Това, в края на
краищата, отличава Здравко Тошев от
по-старите художници на добруджанския пейзаж. На мен отликата ми допада, прави
го по-друг, отклонява го в самостоятелен път. Тъй възбужда интереса и
любопитството ми. Което е добър знак върху територията на устрема към сполуката и майсторството.
Задоволство и наслада изпитах при
морските пейзажи на художника. Морето в тези няколко картини носи могъща сила и
енергия. Здравко Тошев се взира в неговата стихия. Той вижда как снагата му се
раздвижва, настръхва и с гняв се преобръща. Водните пластове се сблъскват
разярени от вятъра, боричкат се, реват, премятат тъмни гриви, чупят красиви шии
и тежко полягат един връз друг. Каточели се чува великански вой и плясък на
вода, която иска да затрупа брега, да разкъса устата му, да изтръгне ръцете и
нозете му… Над тази стихия се издига люлката на ято гларуси – гладни и хищни, размахали гневни криле, подивели в
унисон с бурята на водните пластове…
Наблизо, до морските пейзажи на
учителя, се редуват рисунките и плакатите на Григор Григоров. Те стоят като
надежда, че ученикът е избрал верен път към бъдещето. А учениците понякога
надминават учителите си.
Драгни Драгнев