 |
| Митрополит Йоан Сн. А. Радилов |
В сайта „Задругата“ бе публикувано писмо на проф. Румен Ваташки от катедра „Теология“ при Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ и е по повод закриването на въпросната катедра.
Колегите от сайта отбелязват, че според проф. Ваташки истинската причина за закриването ѝ не са изтъкнатите чисто административни причини, като например, че постоянната комисия по хуманитарни науки и изкуства към Националната агенция по оценяване и акредитация е поставила оценка 4,63 от максимална 10 при програмната акредитация на професионално направление 2.4 „Религия и теология” за Образователно-квалификационна степен „Бакалавър” по специалността „Теология”. Както и че ръководството на катедра „Теология” в лицето на доц. Стефанов не е положило никакви усилия да изпълни пълноценно препоръките на НАОА и да укрепи катедрата и обучението по направление „Религия и теология” с хабилитиран състав на първи основен трудов договор.
Според проф. Ваташки закриването се дължи на безрезултатен опит за натиск от страна на митрополит Йоан в полза на близък до него кандидат, с цел заемане на академична позиция от последния. Според колегите ни още, ако това твърдение е вярно, то „свидетелства за цяла една политика в ущърб на висшето академично богословско образование от страна на висшия клир на БПЦ, който през миналия месец, в лицето на Светия Синод, отказа да подкрепи включването на теологията в списъка на защитените специалности“.
Потърсихме Варненския и Великопреславски митрополит Йоан да коментира изказването на проф. Румен Ваташки и изобщо създалата се ситуация около закриването на катедра „Теология“.
– Ваше Високопреосвещенство, оказал ли сте влияние по някакъв начин върху катедра „Теология“? И каква е създалата се ситуация около кандидатурата, която сте предложил?
– В Църквата всички са ученици и то до края на живота си. Всъщност светата Литургия най-добре ни показва и доказва, че в Църквата съществува само един Учител – Господ Иисус Христос. Всички останали, независимо дали се учат или учат другите, са ученици и то през целия си живот, и до последния си жизнен дъх. Затова никой не е достатъчно „учен“, за да може да бъде само учител. Успехът на неговото учителство зависи на първо място от това, доколко има развит дух и жар за учене и в този смисъл ние пристъпваме към тема, която е важна за богословското образование, и за един факултет или една теологична специалност на Шуменския университет. И тук бихме казали, че доста години от найното създаване, вече 25 години се потрудиха много бележити учени-богослови, но в последните години се стигна до тази малцинственост на учените-богослови, които в края на краищата стигнаха до там, да търсят виновния за закриването на тази теологическа специалност. В края на краищата тя няма да бъде закрита, а ще премине към историческия факултет на университета. Причините за това са различни, но всеки случай, тези причини никога не са се кореняли във Варненския и Великопреславски митрополит, който във всички години, независимо кой е бил, се е стараел да има добри отношения с университета, както и с тази специалност. Друг е въпросът, че тези, които виждат нещата по този начин и лишават един митрополит от възможността да изрази мнението си или ако го изрази се счита, че това е намеса във вътрешните дела на Шуменския университет.
Шуменският университет се управлява от неговия ректор и от ректорското ръководство, само тези хора могат да определят едно или друго действие. А Варненският митрополит, който е и Великопреславски, когато бъде запитан за едно или друго, има право да изрази не само мнението си, но и да го отстоява. В тази връзка и в този аспект ние сме направили това по съвест, което сме сторили.
Учудващо е, че проф. Ваташки е споделил тези думи, но всъщност нищо ново под слънцето. Той е верен на себе си и е ярко свидетелство за самия себе си, както винаги. Професор Ваташки е човек, който трудно вижда себе си, той вижда само грешките на другите. Той не иска да познае себе си, защото това е по-трудното. Та, когато аз съм предложил една кандидатура, съм го сторил, защото съм имал първо основания и второ, защото като митрополит на Варненската и Великопреславска епархия имам пълното право да дам своето мнение, по отношение на някои от кандидатите и да предложа такъв, особено когато е поискано моето ми.
Така че аз не виждам първо да съм оказал натиск и второ да съм се намесил в делата на Шуменския университет, защото убеден съм, че една или друга кандидатура, от който и да е предложена тя се утвърждава, приема или неприема единствено и само от ректорското ръководство на Шуменския университет, в лицето на господин ректора. Решението за едно и друго е изцяло в ръководството на университета. Аз съм си позволил да предложа едно лице – отец Теодор Стойчев, който е специалист по Нов Завет и преподавател с докторска дисертация в тази област. Считам, че е добре и дори прекрасно, ако студентите имат преподавател, който е специалист в областта, и е духовно лице. За огромно съжаление поради малкото преподаватели в теологичната специалност на Шуменския университет, ние виждаме, че много от тях преподават много дисциплини, а човек не може да бъде специалист по всичко. Така че в този фундамент, който е основа на православното богословие – именно Св. Писание на Новия Завет, ние предложихме един достоен човек и в това не виждам нищо лошо. А този, който вижда натиск или някакво вмешателство си е негов проблем. Това не е мой проблем.
– Според група богослови Св. Синод, както и според изказаните твърдения в сайта „Задругата“, се води политика от страна на Св. Синод в дискредитиране на богословската специалност и висшето богословско образование. Води ли политика в ущърб на богословието Св. Синод?
– Вижте, Св. Синод няма как да е против богословските школи у нас, нито пък да не подкрепи своите си богослови. Безспорно е, че в средите на богословите има хора някои, от които разбира се имат задълбочен поглед върху Св. Синод и си позволяват години наред да говорят против Св. Синод и ръководството на Св. Църква. Безспорно, че подобни действия, подобно проявление на някои преподаватели, едва ли предизвиква радост сред синодалните архиереи.
В края на краищата Св. Синод не е бил против православните ни богослови, нито против православното богословие. По-скоро това е едно действие, което беше от по-напред в разсъжденията, в Св. Синод, че определени хора имат своето, така непоправимо, да кажем, недостойно поведение погледнато спрямо Църквата и спрямо Св. Синод. Някои от богословите си помислиха, че са напълно свободни, проявяват изключитена гордост, и си мислят, че могат да кажат всичко, когато си искат и каквото си искат. Те го правят, но няма тогава защо да изискват от Св. Синод подкрепа, тогава когато виждат и знаят много добре какво са казали някои от тях и какво са направили и какво правят.
Няма как да не кажем, че по време на някои лекции на студентите от страна на преподаватели, всъщност тези лекции представляват един изцяло превърнат в осъждане диалог, който осъжда един или друг архиерей от Св. Синод, а кога тези преподаватели ще видят себе си, аз не знам. Ако не беше Светата Църква и ако не беше Св. Синод какво щяха да са самите те? Нали и те са чеда на Църквата? Ние не сме против православното богословие, никога против богословието – това е абсурд да се говори, но гордостта е в основата на всички тези отношения, които довеждат до необщуване. Гордост има в осъждането и критикуването на ръководството на Св. Църква. Това е една егоистична постъпка, едно чувство, което израства в някои богослови и те намират упованието си в критиката на Светата ни Църква.
В края на краищата те можеха да насочат своите сили да понапишат нещо сериозно, да оформят своите лекционни курсове, които да текат нормално, да имат една много по-задълбочена богословска мисъл и до голяма степен да допринесат със своето писателско богословско творчество. На някои хора обаче не им се отдава особено и като не им се отдава особено, намират лесния начин да критикуват. Да критикуват, да сипят само и само критики и безскрайни, безсмислени разговори и безкрайно войнстващо, посредствено мнение. Това не може да се каже за всички, но в края на краищата ние трябва да кажем това, че българските богослови ако си спомнят периода на 1989-1990 г. и малко след това, могат да се сетят за прекрасния ентусиазъм и голямата възродителна вълна на Св. Православие, когато ректор на Богословския факултет, тогава академия, беше Негово Светейшество патриарх Неофит в битността си, като Левкийски епископ. Тогава имаше толкова много присъстващи на богослужението в Богословския параклис, че опашката беше отвън на факултета. Двадесет-тридесет години по-късно ние имаме една друга действителност. Една действителност, когато се върна Богословският факултет към Софийския университет, разбира се с цялото структуриране и възможност, да се оформят програми, да се създадат всички видове действия, след като се съобразят с деканското ръководство. Това е добре. Това е една практика, която от 1923 г. е била, но това доведе до една секуларизация, до едно отсъствие от богослужение, до една разпуснатост на някои преподаватели, включително и това да подкрепят разкола в Църквата тогава.
Така че винаги е имало хора в една или друга степен, които не са били най-изрядните и не са били най-добрия пример за студентите. Но от друга страна обаче, тези които са били наши преподаватели ние ги уважаме, но тези сегашните млади богослови, които стават авторитетни, те са точно учащи се в този период на деветдесетте и след деветдесетте години, следователно тази приемственост, която я имаше трябва да бъде запомнена добре и съответно деканите на богословските факултети да бъдат със своята отговорност, да бъдат със своята мисия в Църквата и пред богословските среди.
Не е нужно да създаваме пропаст между клира и богословските научни кръгове на някои от богословските факултети – напротив ние искаме тази пропаст, това разделение да унищожим. Да седнем на една маса и да говорим безспорно и ясно какво можем да си помогнем в образованието и във възпитанието на младите ни хора, защото се стигна до там, повярвайте ми, че някои православни богослови, иначе, които се възползват от всичко в Църквата, изразиха мисълта, че православните богословски факултети не са православни.
Подобни мисли и подобни действия, подобно публикуване на критики, досиета и всякакви други тематики, които до голяма степен са смешни, но е жалко да се говори само за това. На определени хора тези действия дават крила, дават им сили, те нищо друго сериозно не направиха освен с това да се занимават кой какво е направил и кой къде се е изказал, и кой кого е оклеветил. В това ако се намира упование и надежда за бъдещото ни богословие то по-хубаво, да ви кажа честно, да няма подобно нещо. Това е безобразие, това е обърната ценностна система, това е обратна скаченост на всички неща и ние такова нещо няма как да приемем. Това е изопачаване на смисъла и действията на един православен богослов, който се превръща в непрестанен хулител търсещ, единствено и само вината на своите ближните в Църквата. А той къде определя мястото си в тази Църква? Той има ли свое място в Църквата? Намира ли го?
Ето го парадокса – отдалечаването от Христос, създаването на един егоизъм. Ние не бива да ставаме представители на съвременната култура на егоизма в българското общество. Тази съвременна култура на егоизма е обсебила много хора и в края на краищата това е едно печално и тъжно състояние.
В дните на Великия пост, които са най-благоприятни за покаяние и изповед на нашата греховност, призовавам всички да бъдем по-смирени. Това е призив към нас скришното в душите си да разкрием, призив, който отправя към нас св. Андрей Критски. В тези дни погледа ни да бъде към нашата вътрешна духовност, да имаме строгостта към себе си, а снизходителността към нашите близки. Ще ми се да попитам проф. Ваташки с какви очи, с каква съвест и с какво сърце извървява пътя към Светата Чаша във времето на Великия пост? И друго с какъв ум предложи д-р Анна Маринова, която в момента принадлежи към методиската църква в България, да заеме катедрата по Стар Завет, за да преподава на православните ни студенти? На тези въпроси ние имаме отговор… Това е със загриженост.
Източник: dobrotoliubie.com